Обичаме водата, но защо децата в нас се плашат от шума ѝ?
Нима и тишината е сребро, което завладява и ума ни?
Кога ли ще се впуснем с лекота към тихите простори на всемира?
Защо не се обичаме с душа, а поводи за мъката намираме?
Цитираме от книгите слова и после ги забравяме сред дните.
Прибираме се тъжни у дома и гледаме очите на стените.
Навън нощта съблича се – жена, която е позната на квартала,
а в моя сън – усмихната дъга – надеждата за всеки е изгряла.
Надеждата изгрява ден и нощ. Надеждата поддържа и искрата.
Надеждата ни струва само грош. Надеждата е Господ пред вратата.
Надеждата не носи и багаж. Ръцете ѝ свободно се люлеят.
Надеждата е в мидите на плаж, залюбили миражите на кея. ...