Стихове в пурпурJe veux boire des poisons, me perdre
dans les vapeurs, dans les rêves!
(Gustave Flaubert)
I
Тъжен стих,
печален, неживян, лих,
скръбен и тих;
стих на неразбрани,
прокълнати
на разпнати
стих; от стотици рани
капе топла кръв
по тънката връв
на живота.
Червената луна изгрява
с въздишките на мнозина.
Надежда сърцето не сгрява,
тя покрай нас отмина,
и Смъртта сега приближава.
Вкаменен, стоя в смъртно очакване,
дванайсет настъпва с оплакване.
II
Ето, аз съм заключен във моя затвор,
дори и Смъртта край мене отмина.
Нито глас, нито шепот във моя затвор...
Тук вятърът е дален стон,
чуждите стъпки - само блян.
Нощните часове се нижат и без ред,
сън-забрава, мой скъп, очакван гост.
Нощ настава, тъмнина се шири навред.
Морни, очите напускат своя пост...
III
И бродя по Елисейските поля,
дете сред златно жито и високи треви.
Дъхав лазур над мен простира крила,
протягам малки ръце, докосвам тревите.
Бели дворци
със стройни колони,
силни войни
със сребърни брони.
От лъчи съм огрян,
аз съм цял в светлина.
И без страх, и без свян,
прекъсвам таз тишина...
с песен.
И със мен запяват ангелите,
един нежно засвирва на арфа,
друг полека опъва струните
на лютня среброструнна.
Там е вечно лято, уханно, в светлина,
и светлоликото слънце поглед навежда,
светлоликото слънце полето наглежда.
IV
Но зла неволя разбърква съня
и аз съм отново в кошмара
на мрачната кула в затвора.
Осъден на вечно изгнание,
орисан на вечно страдание...
V
Веднъж опитах
да избягам от кулата,
да строша кристалната сфера,
да сложа край на тази ера
на печал и самота.
На върха се изкачих,
на върха на черния чертог.
Под мен - бездната на миналите дни,
над мен - сивите беззвездни мрачини;
и силен нададох вик към Бог.
И тръпнех слаб в очакване,
но отговор така и не получих.
Той се смееше над мене,
И разбрах! Истината аз научих!
Аз бил съм само негов роб,
в окови скован и предаден,
короната на моя лоб
е само венец кървав, трънен.
VI
Червените безмилостни лъчи
на изгряващото слънце;
сухо бие това сърце
под страшните рубинени лъчи.
Тишината потреперва в кулата старинна,
мътен въздух носи тежки мисли, те идат
във ярък пурпур, страховити те прииждат,
и бързат всички към килията ми пустинна.
***
Край мъртвия фонтан вече дванадесети час се валят грешните им души. В безумна оргия. Към кулата на чертога прелита гарван. От камбанарията проехтява печален звън. Сама смъртта ходи в тази нощ, невидима, нечута... Но почувствана.MMIX
Браво на теб!
С обич!