26.02.2009 г., 23:00 ч.

Стихове в пурпур 

  Поезия » Друга
1200 1 2
Стихове в пурпур

Je veux boire des poisons, me perdre
dans les vapeurs, dans les rêves!
(Gustave Flaubert)

I
Тъжен стих,
печален, неживян, лих,
скръбен и тих; 
стих на неразбрани,
               прокълнати
         на разпнати
стих; от стотици рани
капе топла кръв
по тънката връв
на живота.

Червената луна изгрява 
с въздишките на мнозина. 
Надежда сърцето не сгрява, 
тя покрай нас отмина, 
и Смъртта сега приближава. 

Вкаменен, стоя в смъртно очакване, 
дванайсет настъпва с оплакване. 

II
Ето, аз съм заключен във моя затвор, 
дори и Смъртта край мене отмина. 
Нито глас, нито шепот във моя затвор...  

Тук вятърът е дален стон, 
чуждите стъпки - само блян. 

Нощните часове се нижат и без ред, 
сън-забрава, мой скъп, очакван гост. 
Нощ настава, тъмнина се шири навред. 
Морни, очите напускат своя пост... 

III
И бродя по Елисейските поля, 
дете сред златно жито и високи треви. 
Дъхав лазур над мен простира крила, 
протягам малки ръце, докосвам тревите. 

Бели дворци 
със стройни колони, 
силни войни 
със сребърни брони. 
От лъчи съм огрян, 
аз съм цял в светлина. 
И без страх, и без свян, 
прекъсвам таз тишина... 
с песен.

И със мен запяват ангелите, 
един нежно засвирва на арфа, 
друг полека опъва струните 
на лютня среброструнна.

Там е вечно лято, уханно, в светлина,
и светлоликото слънце поглед навежда, 
светлоликото слънце полето наглежда. 

IV
Но зла неволя разбърква съня 
и аз съм отново в кошмара 
на мрачната кула в затвора. 
Осъден на вечно изгнание, 
орисан на вечно страдание... 

V
Веднъж опитах
да избягам от кулата, 
да строша кристалната сфера, 
да сложа край на тази ера 
на печал и самота. 

На върха се изкачих,
на върха на черния чертог. 
Под мен - бездната на миналите дни, 
над мен - сивите беззвездни мрачини; 
и силен нададох вик към Бог. 

И тръпнех слаб в очакване, 
но отговор така и не получих. 
Той се смееше над мене, 
И разбрах! Истината аз научих! 

Аз бил съм само негов роб, 
в окови скован и предаден, 
короната на моя лоб 
е само венец кървав, трънен. 

VI
Червените безмилостни лъчи 
на изгряващото слънце; 
сухо бие това сърце 
под страшните рубинени лъчи. 

Тишината потреперва в кулата старинна, 
мътен въздух носи тежки мисли, те идат 
във ярък пурпур, страховити те прииждат, 
и бързат всички към килията ми пустинна. 

***

Край мъртвия фонтан вече дванадесети час се валят грешните им души. В безумна оргия. Към кулата на чертога прелита гарван. От камбанарията проехтява печален звън. Сама смъртта ходи в тази нощ, невидима, нечута... Но почувствана.

MMIX

© Бодуен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??