Забравям ги, а трябваше да ги повториш, Ехо.
Не ми се ще да се превърна в детектив
във пясъка на паметта да диря злато.
По-ценен ми е оня миг, когато се въздигам,
после падам в прегръдката на битието ветровито.
Не те упреквам, твоята природа е такава,
за кратко да си гласовито. Има таен смисъл.
Аз също имам грехове за дялане и премълчаване.
Дори съм благодарна, че потъвам някога във яма
и се поглеждам отстрани във други светове –
ту бяла до невероятност, ту притихнала –
прегазено цветче, потънало в калта на отчаяние. ...