Кръстосвам черни ливади,
заобикалят ме черни силуети,
миражи - неприятни изненади,
големи, страшни дървета.
Спъвам се, падам,
глезен изкълчих, коляно ударих,
не мога да стана
и явно загазих.
Лежа на земята,
безпомощна, сама,
студена е тревата,
безмилостна нощта.
Луната си тръгна,
не ми се обади,
гръб ми обърна
и ме забрави.
Звездите измръзнаха,
завиха се с облаци,
сълзите ми плъзнаха,
лицето ми мокреха.
А вятърът брули го,
тъгата ми разпиля,
сълзите по скулите
изпариха се на мига.
Уплахата ме окова
за себе си здраво,
силно срита ме страха -
с шутове направо.
Лежах повалена
на хладната земя,
тежко ранена
изоставена и сама.
© Богдана Маринова All rights reserved.