Не съм ли като птица със бодли,
целуваща небето си - дъбрава.
От всеки мах с крилата да кърви,
а белегът във мене да остава.
Гнездото ми - преплетено въже,
напомнящо пътеките, поети
от няколко измислени мъже,
родени във безсънните куплети.
Храната ми - мастилени черти,
изстрадани, магични и горчиви.
Водата - непрокапали сълзи,
останали в очите да изстиват. ...