От усмивка и песен, и блясък на минала слава,
и в един по-човечен от хората тръгнал си свят,
там живеят онези, които отдавна не спят,
пишат стихове тъжни. То друго какво им остава?
И самотна душата им пак е и млада, и дива,
и на стоп пропътували пътя трънлив, и нелек,
през деня са невидими, нощем растат до човек,
до поет, до звезда... Лудостта им така им отива.
И в сърцата безсъници светли и обич отглеждат,
днес за никого даже не чинят и пукнат петак,
и когато си тръгнат ще хванат последния влак...
Тихи пътници, странни – поели към гара Надежда... ...