Тъй сгушени на края на брега,
те слушаха прибоя на вълните,
издигнали от дъното снага,
се пръскаха на пяна във скалите.
Дъждът блестеше в капки разтопен,
като сълза в окото на кошута,
а вятърът бе шепот приглушен
на малкото, притихнало във скута.
В безкрая беше тяхното „сега”,
а времето на мислите им – спряло.
Изпълваше телата им нега,
душите им преливаха от вяра. ...