Следи ме нещо нощ и ден,

следи ме – някъде зад мен е!

Следи ме, аз не се обръщам,

чакам то да се покаже.

Чакам, чакам...

... но какво?!

Нещото седи си все зад мен.

Където аз съм, там и то е,

зад мен е,

а е всъщност в мен!

И ходя аз, а то зад мен

следи ме, сякаш сянката е моя.

Сянка беше,

но собствената моя не,

а сянката ПРИЯТЕЛ истински, значим!

И тази сянка след секунди се премести,

препречи пътя мой.

Накара ме да спра внезапно,

пред нея аз да се изправя.

Така направих аз,

а сянката не си отиде,

седеше все около мене тя.

Наляво, надясно, накъде?!?

Сянката седеше все до мен...

Седеше, не се помръдваше дори,

до мен стоеше вече от зори.

Нощ и ден до мен е още тя,

не мръдва –

не помества се дори.

От мен не се отделя,

защото привикнала е с мене вече тя.

И да се отдели,

не ще направи тя така,

защото сянката от сянка има нужда.

Завинаги тази сянка ще е все до мен,

СЛЪНЦЕ ще е тя зя мен,

СЛЪНЦЕ истинско, засмяно,

СЛЪНЦЕ, което е единствено толкова прекрасно!!!