Следи ме нещо нощ и ден,
следи ме – някъде зад мен е!
Следи ме, аз не се обръщам,
чакам то да се покаже.
Чакам, чакам...
... но какво?!
Нещото седи си все зад мен.
Където аз съм, там и то е,
зад мен е,
а е всъщност в мен!
И ходя аз, а то зад мен
следи ме, сякаш сянката е моя.
Сянка беше,
но собствената моя не,
а сянката ПРИЯТЕЛ истински, значим!
И тази сянка след секунди се премести,
препречи пътя мой.
Накара ме да спра внезапно,
пред нея аз да се изправя.
Така направих аз,
а сянката не си отиде,
седеше все около мене тя.
Наляво, надясно, накъде?!?
Сянката седеше все до мен...
Седеше, не се помръдваше дори,
до мен стоеше вече от зори.
Нощ и ден до мен е още тя,
не мръдва –
не помества се дори.
От мен не се отделя,
защото привикнала е с мене вече тя.
И да се отдели,
не ще направи тя така,
защото сянката от сянка има нужда.
Завинаги тази сянка ще е все до мен,
СЛЪНЦЕ ще е тя зя мен,
СЛЪНЦЕ истинско, засмяно,
СЛЪНЦЕ, което е единствено толкова прекрасно!!!
© Ива Всички права запазени