Там, където слънцето едва блестеше

и нощта се беше спотаила,

едно сърце безжизнено туптеше,

В мислите и тъга се беше застояла.

Една тъга, която пълнеше очите със сълзи.

Тъгата цялата я беше обладала

и правеше сърцето на трески.

Нетърсена от никой във нощта,
стоеше като труп на земята,
сънувайки в тишина,
сънят оставаше и във главата.

Неспирна мъка от страх във тишина

я караше да полудява.
С безсилен вик във пустошта

Смърт бе нейната мечта,

но сънят и твърде дълъг беше,

а нощта обгръщаше я в самота,