СЪДБА
Никой за мене не жали
и никой за мен не тъжи.
Всички в живота забързан
забравят за мене и мойте мечти.
Когато около мен се загледам,
откривам аз празни и тъмни стени,
очаквам лица аз засмени да срещна,
а срещам само злини.
С какво ли заслужих аз тази участ?
С какво ли ядосах Човека над нас,
че не иска в живота да имам
приятели верни до гроб?
Е, да, имам аз майка свещена,
имам и брат "великан",
имам приятелка нейде далече
и ангел-хранител високо над мен.
Но нямам аз мъж на сърцето,
нямам аз обич, дарена любов.
И чувствам сърцето си празно,
обгърнато в огън проклен.
Ах, защо ли мечтая за ласка в нощта,
защо ли се лутам да търся опора,
след като знам, че сама ще умра
и самотна ще легна във гроба?
Май по-добре е да спра
в лицата чужди да гледам.
Май по-добре е да спра
за сърцата човешки да питам.
Да престана да търся живота,
споделян без жалост със друг.
Да престана да лъжа сърцето,
че е красавец поредния жалък боклук.
Ала как да убия във мене живота,
как да престана да бъда жена,
как да разказвам на всички с усмивка,
че щастлива по пътя вървя?
24.07.2005г.
© Десислава Захариева All rights reserved.