СЪДБА

Никой за мене не жали

и никой за мен не тъжи.

Всички в живота забързан

забравят за мене и мойте мечти.

Когато около мен се загледам,

откривам аз празни и тъмни стени,

очаквам лица аз засмени да срещна,

а срещам само злини.

С какво ли заслужих аз тази участ?

С какво ли ядосах Човека над нас,

че не иска в живота да имам

приятели верни до гроб?

Е, да, имам аз майка свещена,

имам и брат "великан",

имам приятелка нейде далече

и ангел-хранител високо над мен.

Но нямам аз мъж на сърцето,

нямам аз обич, дарена любов.

И чувствам сърцето си празно,

обгърнато в огън проклен.

Ах, защо ли мечтая за ласка в нощта,

защо ли се лутам да търся опора,

след като знам, че сама ще умра

и самотна ще легна във гроба?

Май по-добре е да спра

в лицата чужди да гледам.

Май по-добре е да спра

за сърцата човешки да питам.

Да престана да търся живота,

споделян без жалост със друг.

Да престана да лъжа сърцето,

че е красавец поредния жалък боклук.

Ала как да убия във мене живота,

как да престана да бъда жена,

как да разказвам на всички с усмивка,

че щастлива по пътя вървя?

                 24.07.2005г.