Съдбата следва всяка своя висина.
Преглътвам, вдишвам всяка нейна плитчина.
Препъва ме победно, свято ме владее.
Започва пак в мен утрото да виделее.
Съвземам се - жарава с облак преминава.
В лилаво болка сякаш възвисява.
Число единствено и бряг единствен!
Побира думи и съвест на всинца ни.
Там, в храм изоблен и крясък съдбовен.
Кристал изострян от писък вековен...