Съдба, спри и замълчи!

Спри с тези ритници, че аз избрах си живот сред черници!

Черно, пусто и мрачно да бъде,

Сърцето да не пребъде!

Спри, съдба, млъкни и не ме мисли!

Защо подритваш ме ти, кажи?!

Нима надежда в мен откриваш, че риташ ме с жажда да започна да живея и отново да си пея?!

Ах, твоите ритници не спират ме да греша всеки ден,

да бъда във въртележката на своята грешка,

да я повтарям и все за собствената си душа да забравям.

Ах, Съдба, Съдба!

Само ти мен разбра.

Само ти не ме остави, затова шамар и по челото ми удари.

Яви ми се ти горда и красива.

С цялата си прелест пред мен застана и не ме остави да потъна в забрава.

Ах, само ти потенциал съзря, че една душа има жажда за живот, ала не е имала воля да скъса тоя пусти тъжен хомот.

Съдба, благодаря ти от сърце, че плесна силно моето челце!

Съдба, Съдба, мъдра си била!

Ти, Съдба, работата си я знаеш и само ти и твоят план са гениални,

защото твоите ритници и плесници са специални.

Те са като галене топло и нежно, те са урок с поука, те са мечта в здрача, те са красотата, прокрадваща се дори в мрака.

Съдба, благодаря, че жива съм все още след всичките тежки, мъчни нощи.

Съдба, ти мен само разбра и благодарение на теб аз съм цяла.

Ударът твой е съживителен, той е отрезвителен!

Ударът в челото челен сблъсък е с клеймото.

Ударът съдбовен - е разтърсваща промяна, която кара ме да съм горда и засмяна, че ти с мен, Съдба не се  подиграл!

 А докрая вярва, че ударът ще съживи моята душа.