Съдба, спри и замълчи!
Спри с тези ритници, че аз избрах си живот сред черници!
Черно, пусто и мрачно да бъде,
Сърцето да не пребъде!
Спри, съдба, млъкни и не ме мисли!
Защо подритваш ме ти, кажи?!
Нима надежда в мен откриваш, че риташ ме с жажда да започна да живея и отново да си пея?!
Ах, твоите ритници не спират ме да греша всеки ден,
да бъда във въртележката на своята грешка,
да я повтарям и все за собствената си душа да забравям.
Ах, Съдба, Съдба!
Само ти мен разбра.
Само ти не ме остави, затова шамар и по челото ми удари.
Яви ми се ти горда и красива.
С цялата си прелест пред мен застана и не ме остави да потъна в забрава.
Ах, само ти потенциал съзря, че една душа има жажда за живот, ала не е имала воля да скъса тоя пусти тъжен хомот.
Съдба, благодаря ти от сърце, че плесна силно моето челце!
Съдба, Съдба, мъдра си била!
Ти, Съдба, работата си я знаеш и само ти и твоят план са гениални,
защото твоите ритници и плесници са специални.
Те са като галене топло и нежно, те са урок с поука, те са мечта в здрача, те са красотата, прокрадваща се дори в мрака.
Съдба, благодаря, че жива съм все още след всичките тежки, мъчни нощи.
Съдба, ти мен само разбра и благодарение на теб аз съм цяла.
Ударът твой е съживителен, той е отрезвителен!
Ударът в челото челен сблъсък е с клеймото.
Ударът съдбовен - е разтърсваща промяна, която кара ме да съм горда и засмяна, че ти с мен, Съдба не се подиграл!
А докрая вярва, че ударът ще съживи моята душа.
© Симона Господинова Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso: