Вървя по селски път, а в мен е лято.
И сякаш не съм аз... Вървя сама...
През миглите ми лястовиче ято
крила разнежва някъде над хълма.
Незнайно откъде на чучулига песен
дочувам. Тембърът на звънкия ù глас
е ключ в ключалка. Така е лесно
и аз прекрачвам прага на съня си.
И влизам в твоя сън... Алиса бяла...
А Заекът е моят верен паж. Дали
трохи по стъпките си да нароня?
Ще ги откриеш ли сред гъстите мъгли?
И щом Зорницата - пастирка млада
на паша облаците сутрин изведе,
по бузите ти две тънки животворни вади
ще се извият край дувара на небето...
© Петина Цветанова All rights reserved.