Вървя по селски път, а в мен е лято.

И сякаш не съм аз... Вървя сама...

През миглите ми лястовиче ято

крила разнежва някъде над хълма.

Незнайно откъде на чучулига песен

дочувам. Тембърът на звънкия ù глас

е ключ в ключалка. Така е лесно

и аз прекрачвам прага на съня си.

И влизам в твоя сън... Алиса бяла...

А Заекът е моят верен паж. Дали

трохи по стъпките си да нароня?

Ще ги откриеш ли сред гъстите мъгли?

И щом Зорницата - пастирка млада

на паша облаците сутрин изведе,

по бузите ти две тънки животворни вади

ще се извият край дувара на небето...