Стоя пред къща.

Две са стъпалата.

Вратата – черна,

с кантове в позлата.

Отваря се и виждам мен,

вървя по коридора затъмнен.

Влизам в стая тиха, запрашена,

в светлина оскъдна, приглушена,

ме гледа образ от картина,

висяща над угаснала камина.

Оглеждам се и всичко заговаря.

На миналото скрина се отваря.

Пердето мръдна. Столът изскрибуца.

Усещам в гърлото си буца.

Не зная, как от призрак да се браня?

Зад втората врата бе баня.

В средата и стоеше вана.

Стар пешкир грозеше паравана.

Виждах също женски вещи,

и свещници с горели свещи.

Сподавен кикот на момиче,

което покрай мен претича,

ме върна пак в онази стая,

най-после да се запозная,

с момичето от таз картина,

висяща над студената камина.

Роклята и сива, до земята,

замиташе праха покрай краката.

Притихнала в страх незнаен,

очи по вдигнах в поглед таен,

и срещнах нейните очи.

Зачудих се, защо мълчи?

Времето ли беше спряло?

Не бе картина. Беше огледало...