Стоя пред къща.
Две са стъпалата.
Вратата – черна,
с кантове в позлата.
Отваря се и виждам мен,
вървя по коридора затъмнен.
Влизам в стая тиха, запрашена,
в светлина оскъдна, приглушена,
ме гледа образ от картина,
висяща над угаснала камина.
Оглеждам се и всичко заговаря.
На миналото скрина се отваря.
Пердето мръдна. Столът изскрибуца.
Усещам в гърлото си буца.
Не зная, как от призрак да се браня?
Зад втората врата бе баня.
В средата и стоеше вана.
Стар пешкир грозеше паравана.
Виждах също женски вещи,
и свещници с горели свещи.
Сподавен кикот на момиче,
което покрай мен претича,
ме върна пак в онази стая,
най-после да се запозная,
с момичето от таз картина,
висяща над студената камина.
Роклята и сива, до земята,
замиташе праха покрай краката.
Притихнала в страх незнаен,
очи по вдигнах в поглед таен,
и срещнах нейните очи.
Зачудих се, защо мълчи?
Времето ли беше спряло?
Не бе картина. Беше огледало...
© Мария Божкова Всички права запазени