„Изгревът, камшичен удар, всеки лъч.
Градът виси на примка, глъч.
Вените му тъпчат бледни контури,
дебнеща жлъч в Хора-Кобури.
Смог от клишета - техен покров,
крие пороци в златен обков.
Разумът – недъг и проказа.
Вредна реалност със деня залязва.
Плътна несвяст, блажена забрава,
химери в дрипи сънят обещава“
Пронизва мираж, пред поета, с печал,
прощалният ритъм на времето. ...