„Изгревът, камшичен удар, всеки лъч.

Градът виси на примка, глъч.

Вените му тъпчат бледни контури,

дебнеща жлъч в Хора-Кобури.

Смог от клишета - техен покров,

крие пороци в златен обков.

Разумът – недъг и проказа.

Вредна реалност със деня залязва.

Плътна несвяст, блажена забрава,

химери в дрипи сънят обещава“

Пронизва мираж, пред поета, с печал,

прощалният ритъм на времето.

„Животът - безпощаден трибунал!“

Познанието струва ли си бремето...