Сънувах си Смъртта. И беше диво, страшно.
Безкрайна пустота – пространство сиво, прашно...
Страх уродливо луд. Пропадане във Мрака.
Кръвта сковаващ студ. И сто години чакане...
Не бе Старица тя. С косата не косеше.
Със странна красота жена пред мен стоеше.
Усещах, че страхът полека ме напуска
и зъзнещата плът спокойна се отпуска.
Дори усещах аз, Смъртта ме запленява,
във сетния ми час с любов ме приласкава...
Аз влюбен и смутен към нея тръгнах бавно...
Изгря за мен нов ден. Умрях... но бе забавно.