Когато тъжно вглеждам се във лунна сянка

и тихо длани пред лицето си събирам…
Когато душата ми се вглежда в тиха дрямка
и бавно кръвта из вените пулсира…

Когато сълза се ражда самотна в края на окото

и потегли по своя труден път – лицето…

Когато капка кръв се впива в устните дълбоко

пристигнала от своя извор тих – сърцето…

Когато ушите глухи са от песните на тишината

и в прашен стон се дави всяка дума…

Когато косите отразяват в сребристо светлината

и хвърлят сянка от неясна руна…

Тогава тихичко и кротко,

с мастилото от кръв и сълзи,

пиша свое хайку…

Тихо стъмва се…

В залезът светва усмивка…

Самотно ми е…

Пиша свое хайку,

с мастилото от кръв и сълзи,

кротко в тишината…

Тогава твоят глас начупва с трясък тишината

и окъпват се във цвят твоите думи…
Тогава блясват в златисто коси под светлината

и ясно чертаят омайни руни…

Тогава ражда се усмивка в кътче близо до окото

и лесен пътят нейн е през лицето…

Тогава кръвта бушува в своите недра дълбоко
и любов извира от сърцето…

Тогава гледам лицето твое лунно в лека сянка

и твоите длани до сърцето си събирам…

Тогава душата ми отърсва се от ледената дрямка

и гореща кръв от обич във вените пулсира…