Съвестта попитала живота

Един ден съвестта попитала

живота: Защо съм аз на този

свят студен, където никой

вече не го е грижа за мен,

където всичко е студено

като вечна зима и хората избират

да са зли...

Животът се замисли и й рекъл:

попитай пак, когато дойде утре,

ти знай, че вече всичко ще е

тъй наред и в хората ще има

вече слънце, ще има доброта и

щедрост, ще има цели шепи

цвят.

На следващия ден съвестта отново

появи се. Пред него черна и ядосана

дори и с ядно съскане, злокобно го

попита: Ах ти, нахалнико, излъга ме,

съзрях!

Днес хората са по-зли от вчера,

приятели предават се без край,

зли хора ненаказани си ходят

из тази прокълната и черна земя.

И силата ми тъй отслабна, че

вече не усещам нищо в мен

и бавно аз отивам надалече,

край, тръгвам си от този свят студен.

Животът я погледнал иронично,

засмял се той, пред ядното лице

и със смях в уста подигравателно

пророни: Съзри, глупачке, истината,

не се бави и миг.

Нима не виждаш, че излъгах те

от раз, те никога не ще да бъдат

пак добрички, покорни пред твоята

ръка. Защото всичко се променя

и ти не можеш да го спреш,

добър бях, но съзрях, че нещо липсва,

това бе то, коварството едно!

Съвестта протегна си главата

гордо, без страх, без капка ярост

в гласа, изказа няколко тъй храбри

думи, но само храбри бяха те...

сега съзирам аз истината твоя,

съзирам хората защо са толкоз

тъжни и самотни, защото ти го

направляваш, зъл животе, ти

тровиш душите им със страх!

Но знай, че някой ден аз ще се

върна, ще разруша аз този

хаос и хората отново ще обичат,

и никой, никого не ще предава,

но засега това е невъзможно...