Съвестта попитала живота
Един ден съвестта попитала
живота: Защо съм аз на този
свят студен, където никой
вече не го е грижа за мен,
където всичко е студено
като вечна зима и хората избират
да са зли...
Животът се замисли и й рекъл:
попитай пак, когато дойде утре,
ти знай, че вече всичко ще е
тъй наред и в хората ще има
вече слънце, ще има доброта и
щедрост, ще има цели шепи
цвят.
На следващия ден съвестта отново
появи се. Пред него черна и ядосана
дори и с ядно съскане, злокобно го
попита: Ах ти, нахалнико, излъга ме,
съзрях!
Днес хората са по-зли от вчера,
приятели предават се без край,
зли хора ненаказани си ходят
из тази прокълната и черна земя.
И силата ми тъй отслабна, че
вече не усещам нищо в мен
и бавно аз отивам надалече,
край, тръгвам си от този свят студен.
Животът я погледнал иронично,
засмял се той, пред ядното лице
и със смях в уста подигравателно
пророни: Съзри, глупачке, истината,
не се бави и миг.
Нима не виждаш, че излъгах те
от раз, те никога не ще да бъдат
пак добрички, покорни пред твоята
ръка. Защото всичко се променя
и ти не можеш да го спреш,
добър бях, но съзрях, че нещо липсва,
това бе то, коварството едно!
Съвестта протегна си главата
гордо, без страх, без капка ярост
в гласа, изказа няколко тъй храбри
думи, но само храбри бяха те...
сега съзирам аз истината твоя,
съзирам хората защо са толкоз
тъжни и самотни, защото ти го
направляваш, зъл животе, ти
тровиш душите им със страх!
Но знай, че някой ден аз ще се
върна, ще разруша аз този
хаос и хората отново ще обичат,
и никой, никого не ще предава,
но засега това е невъзможно...
© Иван Русланов Все права защищены