Защо си толкова далече и близо във един и същ момент...

Защо си ти Човекът, стигнал толкова навътре в мен?

Защо запали в мене онзи огън,

който палят само влюбени мъже?

Защо сред толкова окови

реши да поемеш точно мойте две ръце?

Не се ли измори да бягаш всеки път, когато кажа: "Искам те!"?

Не се ли измори да търсиш любовта 

все в нечие друго лице...

И в онзи миг, когато нощта се среща с деня,

събуждам се щастлива, сънувала отново любовта.

Защо не може да е реалност всичко в този ден?

Защо не разбере животът най-сетне, че си създаден единствено за мен...