Защо си толкова далече и близо във един и същ момент...
Защо си ти Човекът, стигнал толкова навътре в мен?
Защо запали в мене онзи огън,
който палят само влюбени мъже?
Защо сред толкова окови
реши да поемеш точно мойте две ръце?
Не се ли измори да бягаш всеки път, когато кажа: "Искам те!"?
Не се ли измори да търсиш любовта
все в нечие друго лице...
И в онзи миг, когато нощта се среща с деня,
събуждам се щастлива, сънувала отново любовта.
Защо не може да е реалност всичко в този ден?
Защо не разбере животът най-сетне, че си създаден единствено за мен...
© Натали Велева Всички права запазени