Тази нишка се къса!
А в двата ѝ края си мислим,
че е вплетена здраво в сърдечните струни навеки.
И я теглим към себе си с гордото чувство за собственост.
Само хората теглят така. Но без обич умират.
Тя е всъщност хомот, но понякога става хвърчило.
А пък ние – деца. И играем на ластик със нишката.
Ще подскоча високо, защото се връщам отново
всеки път между твоите длани – гнездото за сънища.
Ще подскоча до облака – сън, който всичко разлиства.
Любовта ни е там. Любовта не обича вериги.
Затова до сърцата ръцете ѝ стават прозрачни. ...