В напразни надежди и в тиха печал
животът премина в нерадост
и с удари тежки на остър кинжал
съдбата погуби моята младост.

Обсебен от трепет фалшив младостта
погубвах напразно в копнежи
и в пориви лихи си аз радостта
погребвах в гранитни ковчези.
И както във утрото бледа звезда
безследно в мъглата се стапя,
тъй моята малка и светла мечта
невзрачна в тъгата угася.
И белият лотос на нежна душа,
в прокоба на орис зловеща,
попарен от леденоскрежна слана,
нецъфнал, посърнал увехна.
И ето пред прага на мойта врата
напира и иска да влезе
неканена, чужда отвън старостта –
злорадо се киска и плези...
Защо ли, кажи ми, госпожо Съдба,
жестока, безмилостна беше,
на птицата волна пречупи крила
тогава, когато летеше?
И нежният порив ти на пролетта,
във розовобели премени,
защо ли, кажи ми, задуши в гнева
в прегръдки ледно-студени?
Днес кой ще ми върне неспастрени дни
в надежди напразни `пилени?
Как, ти ли, госпожо капризна Съдба,
ти дето безмилостна беше!...