Тихо ще умирам
Не може. Тя не може да ме мрази,
защото да го прави не умее.
И дълго тишината ù ще пази
мен – в спомена ù, дето все ще тлее.
Не може тя. Не. Дума да не става
за някаква измислена омраза.
И виждам я – как пак ме сътворява –
самотен цвят в най-скъпата ù ваза.
Стебло със трън. Или пък смешен кактус –
тя все така полива ме с нектара,
изстискан в лудостта ни. Че де факто ...