На кораба“Живот“  нявга качих се,

но май уцелих“ Титаник“, защото

потънах заедно с мечтите

в ледените води на океана.

Усещам коварен студ, изтръпвам,

тръпки тялото побиват.

Губя съзнание, не усещам вече нищо,

освен ледените води на океана.

Някой в тъмното подава ми ръка,

опитвам се здраво да се хвана,

но изплъзва ми се тя и сякаш

отдалечава се все по- далече.

Мъча се да се съвзема, но не мога,

студът сковава моето сърце.

Усещам болка на раздяла,

не чувствам  своите ръце.

Унасям се скована, не се страхувам.

Явно това е края на една мечта.

Но чувам някой пак се приближава,

с лодката“ Приятел“ отново живот ми дарява.

Почувстах се спокойна, сякаш ми олекна,

докоснах приятелска ръка

върнала се в тъмното, за да ми помогне,

за да бъде с мен в радост и тъга.

Болката не спира, но трябва да живея,

заради хората, които много обичам.

Те го заслужават, и не искам

на вечна болка, точно тях да обричам.

Корабът потъна заедно с моите мечти.

Но аз повярвах в себе си. Върнах си

вярата в доброто, вярата в приятеля.

Вярата в мечтите за по- красив живот.