На кораба“Живот“ нявга качих се,
но май уцелих“ Титаник“, защото
потънах заедно с мечтите
в ледените води на океана.
Усещам коварен студ, изтръпвам,
тръпки тялото побиват.
Губя съзнание, не усещам вече нищо,
освен ледените води на океана.
Някой в тъмното подава ми ръка,
опитвам се здраво да се хвана,
но изплъзва ми се тя и сякаш
отдалечава се все по- далече.
Мъча се да се съвзема, но не мога,
студът сковава моето сърце.
Усещам болка на раздяла,
не чувствам своите ръце.
Унасям се скована, не се страхувам.
Явно това е края на една мечта.
Но чувам някой пак се приближава,
с лодката“ Приятел“ отново живот ми дарява.
Почувстах се спокойна, сякаш ми олекна,
докоснах приятелска ръка
върнала се в тъмното, за да ми помогне,
за да бъде с мен в радост и тъга.
Болката не спира, но трябва да живея,
заради хората, които много обичам.
Те го заслужават, и не искам
на вечна болка, точно тях да обричам.
Корабът потъна заедно с моите мечти.
Но аз повярвах в себе си. Върнах си
вярата в доброто, вярата в приятеля.
Вярата в мечтите за по- красив живот.
© С. П. Todos los derechos reservados