И вървеше, и зяпаше, с празни очища,
той – душица нехайна – свирука дори.
Бързат, трупат гиздила, незначещи нищо,
а в душата му, глад незаситен гори.
Ден, след ден на пазара е там, до чешмата,
глътка пийне, че скръб го отвътре сушѝ ...
Някой, уж жалостив му коматче подмята,
храни гълъби сиви, с човешки души.
Мине нявга хлапе, до преяждане сито,
хвърли поглед на стареца – сбръчкан и сив.
Свойта бързаща майка по детски попита:
— Той с трохите ли храни се? Kак ли е жив? ...