Спомням си как ме утешаваше

преди да тръгне с онзи влак.

Гледах как се отдалечаваше

и си казвах: "Той ще дойде пак".

Но един ден не дойде.

"Мама каза, че са минали години,

откакто всеки петък на коловоз 2

в 17:45 те чакам. Кажи ù,

че просто се забави,

станали са някакви неща.

Винаги ще дойдеш, не би ме забравил.

Аз ти вярвам, ти така ми обеща."

Не се обади, идва значи.

Аз го чакам, сега е 17:42!

Нямам търпение, чак ми се плаче.

Той пак не дойде.

Нищо, просто е закъснял,

случва се напоследък.

Сигурно сега е побеснял.

Ще си дойде другия петък.

Побързах вкъщи да си ида,

с липса, но с усмихнато лице.

Следващия път ще го видя!

Един ден дойде!

Но дойде за друга жена.

Прегърна я, хвана я за ръка,

а мен дори не ме позна.

Погледнах ги с тъга.

Тя чакаше за първи път,

аз го чаках все.

Нещо счупи се в мойта гръд,

когато той за нея дойде.

96 петъка го чаках,

96-та надежда умря.

И един път не се оплаках.

Да беше казал да спра

да мисля как ще го целувам.

Но той не каза, не!

Аз така го жадувах...

А той така и не дойде...