Ето, виж ме! Онази жена,
за която войните се палят,
а ме криеш зад стотна врата.
Две са думите, дето отварят...
Ти не беше ли всъщност мъжкар?
За какво са ти моите устни?
Призови ме със сетна лъжа!
Нямаш нужда от чар, ни от пръстен!
Зад вратата се учех на смърт.
Любовта търпеливо дресирах.
От умора крилатият път
вече само на длан се побира. ...