Настана мрак,
единствено синият безкрай и лунната пътека,
бяха видими за човека,
но не и за мен - аз не бях човек.
Аз бях прашинка в пясъчен часовник -
мерилото за Вечност, една прашинка в синя бездна...
И ето,
че запени се морето,
бушуваха вълните,
а след водовъртежа на хоризонта показа се Марс,
носен от морето върху една мида,
чакащ да бъде изгорен от пламъка на очакващата го Венера, ...