Тъй крехък е живота




Колко е нелеп Света!

Стоя, бягайки по призрачният стадион.
Пред себе си виждам само пропадналия небосклон.
Мечтая си за прозрачните поля,
които обичат ме повече от любовта.

Оглеждам се... къде са те?
- Нима е толкоз лесно да избягате? -
Намирам ги... - Защо скучаете?
Нима е толкоз трудно да избягате?

Мълчат полята и не отговарят,
а аз чакам ли, чакам да умрат.
Навярно от чакане ще си умра и аз,
без да чуе никой моя глас.

И тъй, след тая хубава картинка,
сътворена на тоя ми ти стадион,
се почувствах като калинка
пред онзи ми ти камион.

След неизвестно време се събуждам проснат в небесата.
Няма нито камион , нито стадион!
И разбирам, че съм бягал по асфалта,
с бавна стъпка, към смъртта.

Ах , че е нелеп Света!