Лазиш по целия ми ум

и там си свил гнездо от думи

и като някакво виенско колело

рисува то онези спомени,

които не искам да забравя.

Думите ти ме обсебват с безмълвния си шум,

а наоколо тече поток от други,

който бързо ще пресъхне.

Срещам те във всеки поглед тъй  зловещ,

може би заради теб около мен витае чуждата омраза.

Ти угаси светлото у мен и сега

ще го потърся някъде назад.

Държа те във восъчната свещ,

чийто светещ пламък

отдавна вече е изгаснал и студен.

Ти убиваш всекиго,   

като новооткрита някаква зараза,

пламнала и опозната в началото на всеки.

И така те гледам там, където беше ден след ден,

векове преди да бъда тук, сега и днес.

Съзерцавам омразата с мъртвешките си пъстри очи...

Мъртва съм за болка, още си личи,

нали?

И когато съм сама, все още чувам твоето мълчание,

думите ми пак да заглушава.

И като неизпълнил обещание...

изчезваш.

Задушавал си ме, но ме убиваш и сега.

Защо ли не удавя и последната

капчица спомен от тебе останала?

Така ще си поема дъх.

Сега стоя на ръба на ледения връх

на падението и се мъча от него да скоча.

Какво ли ще загубя?

Само твойте думи?

Превръщам се в убиец на собственото си минало

и само кървави следи от думите ти ще останат

по моите ръце,

но аз ще ги измия в нов живот.

Няма да остане и следа от колело изминало

от теб.

                                                                                               19 . 03 . 2010