Най-сладки устните ти са на зазоряване,
като гарафа, пълна с плодов еликсир,
по-пивки са от отлежало, плътно вино,
по-неизследими и от необятна морска шир.
Най-топли са очите ти по пладне, когато
примамливи отблясъци играят нежно в тях
подобно разпилени слънчеви кристали,
блещукащи върху пречистен януарски сняг.
Най-дръзки са ръцете ти на мръкване,
неукротими стават като придошла река.
Но в брод и брегове спасение не търся.
Да съм удавница във теб е моята съдба.
© Таня Донова All rights reserved.
Сетне си рекох, че може би, аз разсъждавам крайно и манипулирайки с прекалено черни краски условията, поставям оброка на лирическата в предизвестено губеща позиция. Любовта е велико чувство и сякаш е за предпочитане, жената да бъде клета удавница в обичта си към някой друг, отколкото, лишена от това чувство, да се дави в самосъжаление, разочарование, отчаяние, неудовлетвореност, т.е, само в себе си.
Накрая, вече при третия прочит, ми стана весело, защото видях, че, изваждайки от контекста една-единствена думичка - "удавница" съм се поддал на явно превалиращия днес в мен песимизъм, влагайки конска доза от него в упражняваните разсъждения. В стихото няма нито една негативна нотка - Устните на любимия са сладки, очите топли, а ръцете, желано-дръзки. Това си е любов между двама в нейния чист вид. Последният стих - "Да съм удавница в теб е моята съдба" всъщност е само част от философското измерение на женското начало. Прекрасна част! - Заложената първично у жената потребност от Принадлежност.
Дали да не прочета още веднъж стихотворението?!...