Часовникът дванадесет удари,

сърцето ми покри с мъгли

и сякаш са бушували пожари

усмивката, като че с гума от лицето ми изтри.

Полази ме таз мъка черна,

полази ме таз болка верна,

полазиха ме хиляди лъжи,

а тоз часовник все брои, брои...

Прибрах в ковчежето на масата

безброи писма, окъпани в лъжи,

изтрих лицето от грима-"украсата",

с която скривах хилядите си сълзи.

Затворих вътре и надеждите,

които молеха ме с глас:

"Върви напред, назад ти не поглеждай!

Защо го искаш, та нали си имаш нас?"