Часовникът дванадесет удари,
сърцето ми покри с мъгли
и сякаш са бушували пожари
усмивката, като че с гума от лицето ми изтри.
Полази ме таз мъка черна,
полази ме таз болка верна,
полазиха ме хиляди лъжи,
а тоз часовник все брои, брои...
Прибрах в ковчежето на масата
безброи писма, окъпани в лъжи,
изтрих лицето от грима-"украсата",
с която скривах хилядите си сълзи.
Затворих вътре и надеждите,
които молеха ме с глас:
"Върви напред, назад ти не поглеждай!
Защо го искаш, та нали си имаш нас?"
© Полина Петкова Всички права запазени