В стаята е тихо. Аз съм няма.
Не шумя дори и със дъха си.
Но надничам надълбоко в тая
зееща застиналост безплътна.
Не помръдвам. Мисля си, нататък,
сред горчилката, която раждам,
крия по-коварен недостатък –
дъното умея да изравям.
Дано усетя някой бодър ден
как с инерция се движа напред,
без да си мисля дали трябваше
чак до лудост да се влюбя в теб. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up