Сега, когато пръстите ни тичат

по черните клавиши, за да кажем

на близките си колко ги обичаме,

 а няма как да ги докоснем даже...

Сега, когато само на екрана

ги виждаме и плахо се усмихваме,

а във сърцата зее като рана

и дебне ни тревогата притихнала...

Сега, когато само през квадрата

на немия прозорец наблюдаваме

настъпващата пролет там – оттатък,

какви въпроси мълком си задаваме...?

Сега, когато молим се горещо

повторно никога да не оставаме

самотни – пред великденските свещи,

дано за този ден да не забравяме...