В тишината на викове забулени...
В лъжовната вяра на бури отминали...
На кладата чуват се викове, о истина,
от кога вече глас не отправяш.
А и играта вече не радва душата.
Пошло е когато мътим си сами водата!
И от собствени рани кървим.
Но пръстът ни сочи, че друг е врага.
На къде тогава вървим!?
На кого искаме да мъстим.
На себе си и свойте братя...
защото сами не знаем кога да се спрем. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up