В тишината на викове забулени...
В лъжовната вяра на бури отминали...
На кладата чуват се викове, о истина,
от кога вече глас не отправяш.
А и играта вече не радва душата.
Пошло е когато мътим си сами водата!
И от собствени рани кървим.
Но пръстът ни сочи, че друг е врага.
На къде тогава вървим!?
На кого искаме да мъстим.
На себе си и свойте братя...
защото сами не знаем кога да се спрем. ...