Не бе случайно, Аз го призовах -
с разцъфналите клони на душата ми,
(когато в ирисите му видях
онези белези от мъжка жажда).
Реших, че мога да го утеша -
бездънните му рани да лекувам.
( И кой да ме подсети, че греша,
че тъй не бива да се атакува?)
Но зарът беше хвърлен. Продължих.
А случаят довя попътен вятър.
Закърпвах чувствата, кроих и ших -
напук на писаното от съдбата. ...