ВИСОКО ГОРЕ...

                    На един бивш депутат

Пое те оня вятър животворен,

разлистил вчера храсти и дървета,

и ето те над нас – високо горе,

и ето те – облакътен в небето,

и ето те над всичко и над всички,

над уличната кал, над сивотата –

и другаруваш с облаци и птички,

и пиеш слънце, дишаш топъл вятър...

Навярно друг е погледът отгоре,

различни са мащабите на дните –

изглеждат дребни къщите и хората

за тези, дето гонят висините.

И делничната глъчка не долита,

и не достига уличната врява

до сините пространства, сред които

денят ти лесен весело минава.

Крепят те горе ветровете свежи

на вчерашната лудост непонятна,

но нямаш ти на птиците летежа

и пъпна връв те свързва със земята.

Аз не забравям – сам те пратих горе

и позволих да литнеш нависоко,

но кой е пуснал сред небето корен

и кой е гледал плод с небесни сокове?

Простено ти е да забравиш всичко –

да мислиш, че си покорил простора,

да виждаш несъществени, мънички

дворове, къщи, улици и хора;

да мислиш, че за тебе само свети

доброто слънце и ти дава сила...

Ти виждаш себе си орел в небето,

аз виждам само шарено хвърчило.

Издигна те нагоре топъл вятър,

но аз канапа в шепата си стискам!

Това е участта на хвърчилата

и на безкрилите пилоти рискът –

красиви, леки, с птиците да спорят,

завиждайки им тайно за крилата,

над калната земя, високо горе...

…но просто за забава на децата.