ВИСОКО ГОРЕ...
На един бивш депутат
Пое те оня вятър животворен,
разлистил вчера храсти и дървета,
и ето те над нас – високо горе,
и ето те – облакътен в небето,
и ето те над всичко и над всички,
над уличната кал, над сивотата –
и другаруваш с облаци и птички,
и пиеш слънце, дишаш топъл вятър...
Навярно друг е погледът отгоре,
различни са мащабите на дните –
изглеждат дребни къщите и хората
за тези, дето гонят висините.
И делничната глъчка не долита,
и не достига уличната врява
до сините пространства, сред които
денят ти лесен весело минава.
Крепят те горе ветровете свежи
на вчерашната лудост непонятна,
но нямаш ти на птиците летежа
и пъпна връв те свързва със земята.
Аз не забравям – сам те пратих горе
и позволих да литнеш нависоко,
но кой е пуснал сред небето корен
и кой е гледал плод с небесни сокове?
Простено ти е да забравиш всичко –
да мислиш, че си покорил простора,
да виждаш несъществени, мънички
дворове, къщи, улици и хора;
да мислиш, че за тебе само свети
доброто слънце и ти дава сила...
Ти виждаш себе си орел в небето,
аз виждам само шарено хвърчило.
Издигна те нагоре топъл вятър,
но аз канапа в шепата си стискам!
Това е участта на хвърчилата
и на безкрилите пилоти рискът –
красиви, леки, с птиците да спорят,
завиждайки им тайно за крилата,
над калната земя, високо горе...
…но просто за забава на децата.
© Валентин Чернев Все права защищены