ДВАНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Извайвам те за бъдещ свят, в съня

на творческият устрем съкровен.

Запазвам те с идея през деня

и пак в нощта си светлина за мен.

Чертите ти, духът ти обновявам,

че трябва да си елфът съвършен.

Натрупани години не признавам.

Прекрасна си! - такава те познавам.

Какво, че като камък натежават

проблемите сегашни и предишни.

Мечтите ни, добрите, отстраняват

от тежестта парчетата излишни.

Не, камъкът не ще те завладее...

Ти имаш обаяния всевишни.

И моят стих пламтящо те лелее,

да бъдеш чудна красота копнее.

Ни мраморът студен, нито гранитът

пред тебе ще са някакво сравнение.

И векове, и ерите отлитат,

и богове поглъща ги забвение.

За тебе пирамиди не строя

и зикурати... Ти си просветление.

Усилията си ще утроя

и храм на любовта ще ти даря.

ТРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН

Сълзите ти са тиха откровеност

от изворите тъжни на съдбата

и не потичат те от безнадежност,

безкрайна чувственост ти е душата.

Да се раздаваш ти е отредено

и пътят ти е само красотата.

Човечната поема несъмнено

в света ти търси чудост неизменно.

Животът тук край нас безспир подрежда

безчетно кривите огледала

и някак наобратно ни изглежда

прогресът преоблечен с теглила.

Забрави ли коя си ти, че днес

покри със пепел своите крила?

Ти носиш в тебе приказен финес

и добрината ти е дан, и чест.

Пияната вакханка ти предрича

на Евридика болката във ада,

но тя не знае колко те обича

един поет и чашата й пада.

И виното червено се разлива,

проклина вещицата без пощада.

Назад не се обръщам - и се слива

пак в идното мечта за тебе жива.